Като дъвка, която трябва да дъвчиш до края на дните си…

Обещах си всеки ден да гледам по един филм, а оня ден почти ударих хеттрик. Изгледах The Shawshank Redemption, успях да прегледам дългото интервю с fnatic.cАrn и си довършихме Dead Man Walking с класа. Въпреки че пропуснах една трета от филма, останах с много добри впечатления. Винаги съм бил против смъртната присъда. Вярвам, че доброто е заложено у всеки един човек. И съжалявам хората, които са имали лошия късмет да попаднат в неблагоприятна среда и са загубили доброто у себе си. Хареса ми начинът, по който бяха представени двете гледни точки във филма и всеки сам за себе си трябва да прави изводи. Не ти е натрапена само едната страна. Не ги разбирам хората, които са „за“ смъртната присъда. Може би защото не съм го изживял, не знам. Ама пък и тези от моя клас, които са „за“, не са изживяли такава трагедия. Тогава не схващам как може да желаеш смъртта на някакъв човек. Дори да са се опитали да ме убият - не бих го направил. Затворът е едно по-добро решение. Вярно, в Shawshank Redemption е донякъде нереално и сладникаво представен (въпреки някои наистина тежки моменти), но все пак си мисля, че не се различава много от действителността. Склонен съм да вярвам, че затворът и религията (въпреки че не съм от най-религиозните) могат да превъзпитат и напълно променят един човек. Разбира се, има я и възможността това да са само моите идеалистични, наивни виждания.
Интервюто с cArn много ми хареса. Патрик отговаря на почти всички въпроси, които някога съм си задавал. Животът му е една приказка: пътува по света, върши това, което му е на сърцето, и му плащат презадоволително. Дори и след като се откаже от гейминга, мястото му в екипа на най-добрата гейминг организация в света му е гарантирано. Не ме разбирайте погрешно, това далеч не е най-лесния път. Отдадеността и професионалността му са на извънвземно ниво.

Четвъртък излязох с Гош – да го съпроводя до зъболекаря му и да седна до него като една грижовна майчица. То пък нямаше как да го вредят тогава, та си взе час за утре и разби на пух и прах майчините ми мечти.
После видях Вико, Мима и Алекс и отидохме с тях в чаената къща. Първото нещо, което направих, беше да отида по-голяма нужда. Наистина голяма нужда. Чак ми стана смешно. Чаената къща е много приятно местенце: легнеш си на една мека възглавничка, някакво цветно около теб, спретнато, уютно… Ама много скъпо! Делнахме си един чай с Гош (бадемен нещо си - „магия“, блякс!). Изпих го без много мъка, нали е полезен.
После с Вико и Гош отидохме на изложбата на бащата на Глори. Беше спретнал една хубава реч и видимо беше развълнуван. Аз по принцип не съм фен точно на тази сфера от изкуството, но имаше много готини скулптури. Майка му пък допринасяше за хубавата атмосфера с флейтата си и акомпанимент на пиано (съвсем не знам дали е удачно така да се изразя в случая).
Имаше един малко комичен момент: някакви хора на възраст бяха дошли, за да се навечерят. Нали уж възрастните са една класа възпитание над другите, пък тея ми се виждаха поне четири-пет под. Аз по принцип не обръщам внимание на такива неща, а може би точно тук трябваше да кажа нещо. Само че нямах смелост – и Вико го направи. Обърна се към тях, видимо раздразнен, но все пак запазил самообладание: „Извинете, ама тук не сме дошли на вечеря, а на изложба.“ Всички го поздравихме, а жената и мъжа, които се бяха почерпили, не изглеждаха много смутени. „К‘о да пра‘иш“…

Тея дни играх с отбора в ESL. Все някой липсва и се налага да играя с хора, с които не ми е приятно. Четвъртък – аз, вчера – Илия. (Колко странно структурирано изречение – и  май е правилно!!) То всъщност, като се замисля, нямаме пети: аз, kvazer, Илия и Сашо сме наистина microGaming в момента.
Део все разправя, че щял да играе, а и една игра не е изиграл. След като подценихме вчерашните опоненти и играхме и без Илия (а то без капитан не става в никоя игра), ще завършим на второ място в групата. Не че има особено голямо значение, ама ми се искаше да им натрия носовете на онея… Ама така или иначе ще се срещнем в looser bracket-a най-вероятно, така че ще имам тази възможност.

От утре всеки ден ще гледам по един филм! Какъвто ми попадне!

Както във всеки учебен понеделник, така и в този трябваше да ставам рано. Напоследък търся отговори в нета. Предполагам, че това не е най-доброто място, но само с него разполагам засега. Стигнал съм до заключението, че час пика ми е вечерта. И тази не беше изключение.
 Да, търсех отговори. Само че такива отговори, каквито дори и да намерех, нямаше да зная на кои въпроси биха могли да паснат.

• „Като панически бягащо животно в мрежа.“

Дотолкова съм се изморил от това безцелно мятане насам-натам, че просто си седя спокойно в мрежата, оглеждам се наляво-надясно, от време на време я хващам с ръка, подръпвам я, сякаш просто за да проверя жизнения си статус, и пак потъвам в едно величествено отчаяние. Върховно…

Лампата се светна и аз инстинктивно се измъкнах изпод топлата омачкана завивка. Среднощните въртележки, които несъзнателно правех, придаваха на леглото ми една особена омая. Оставих го неоправено, за да не му развалям чара. Чашата ми кафе ме чакаше горе – моят лъжлив лек срещу безсънието. Повече мляко, по-малко зрънца. И на екс.
Кръвясалите очи открай време са подсказка за състоянието на един човек. Хората често дават безгласни определения: наркоман, пи-си маниак, зарибен геймър. Все отрицателни персонажи. И никой не си дава сметка, че може да си просто объркан, отчаян, изгубен.
В колата седнах отпред. Сестра ми мислено ме побутна да седна там. Веднага побързах да си сложа колана и жената закачливо подметна нещо за това мое действие. Персонажът, който вляво от мен държеше волана, й каза с базиклив тон, че така сме научени. После се заговориха нещо, подхвърляха си безгрижни шегички. Минутка след това обаче, за моя почуда, тя изтърси нещо фрапиращо: каза, че някакъв нейн роднина имал болест на дробовете. Туберкулоза. Всяка дума, която казваше, звучеше толкова равнодушно и едновременно с това – толкова пропито с мъка. Стана ми много тъжно. Замислих се за нещата, които ме терзаеха по-рано, и се почувствах като пълен глупак. Смениха темата и аз също реших да изгоня негавните мисли. Отпуснах си краката на меката постелка и се отдадох на насладата от пътуването във хубавата спортна кола.
Колко несъпоставими могат да бъдат понякога проблемите на хората…